Д-р Благовест Върбаков: Избори до дупка – докога?

В началото на демократичния ни преход бившият конституционен съдя и политик Георги Марков – едно от колоритните лица в 7-ото Велико народно събрание (1992), беше изрекъл крилатата фраза „Избори до дупка“, за да призове обществото да бъде радикално по-активно в участието си на изборите и да не се задоволява с резултат, сформиран „незнайно“ по какъв начин – бил той с контролиран и/или купен вот, или поради пасивността (по-скоро отегчението) на избирателя. Днес 33 години по-късно тази фраза на Марков е отново актуална, с тази разлика, че ако в началото на прехода изборите бяха категорично наложителни, за да поеме нов курс на управление държавата – от тоталитарно на демократично, и пасивността на избирателя се считаше за своеобразно престъпление срещу демокрацията, сега, когато за последните четири години се ошашавихме от извънредни парламентарни избори, тези „избори до дупка“ като лозунг за бранене на демокрацията се изпразни от съдържание и загуби своя демократичен смисъл.

Избори, избори и пак избори се (въз)произвеждат на „конвейер“ с надеждата, че те ще доведат до нещо по-добро обществото и държавата. Партии, фракции и организации се боричкат по между си на политическия фронт, за да се наместят (уж трайно) в сърцето на избирателя. Оказа се обаче, че тяхното „наместване“ е толкова колебливо, че той (избирателят) започна да се чуди и мае кой обича или ще обича, или кой преди това е обичал. Какафонията от предизборни лозунги, обещания и политически програми (проекти) толкова много се смесиха, че избирателят започна да се пита: кое е обичал и кое е мразил като отминало негово схващане и после – като бъдещо такова. Е, живеем в демокрация и политическият плурализъм предполага изобилие от възможности за избор на политики.

Социологията отново отрежда пъстър Парламент – между 7 и 8 партии в 51-ото Народно събрание. Ще си кажем, че за една демокрация като нашата (вече не толкова млада) това е повече от добре, защото това пред(раз)полага към многообразие на т.нар. „политическо действо“, а не до концентриране на власт в ръцете на до максимум три парламентарно представени партии. Многопартийният Парламент ще способства за прилагане на така сакраменталното (про)европейско разбиране за функцията на демокрацията, а именно – като обединяващ мотив за единство в многообразието за сметка на обратното „объркващо“ избирателя – многообразие в единството. Че единството е начин за постигане на по-висши цели, отколкото ежедневието поставя, е така, спор няма. Но дали самото постигане на това единство ще послужи за обединяване в позитивен аспект на цялото многообразие от политически убеждения, е дискусионен въпрос, още повече, когато самото единство като идея за постигане се поставя за цел в една твърде турбулентна политическа среда, опустошена от разрушителния конфликт на политическото противоборство.

Нека да поразсъждаваме над смисъла на фразата „избори до дупка“ какво значение има днес. Да, смисълът е ясен: избори, докато не победи демокрацията – поне такъв беше смисълът в началото на 90-те години. Днес поредицата от избори (до дупка) говорят за нищо друго, освен за степента на политическия егоцентризъм, който отхвърля и най-малката възможност за диалогичност във и на политическото действо въобще. Възпроизвеждане на избори, докато една партия не получи на всяка цена достатъчен представителен актив, че тъкмо тя и никоя друга да не може да се наложи (императивно) в парламентарния живот на действащата легислатура на Народното събрание. С други думи, само и единствено тя да диктува дневния ред, и вследствие на този „диктат“ да трансформира политическото многообразие в единство, което привидно да показва единомислие, т.е. да е безлично „еднообразно“. В крайна сметка, поредицата катастрофирали в политическите си намерения парламенти доказват точно негативните последици на еднообразния (едностранчиво-егоцентричен) прочит на демокрацията. Всяка парламентарна сила с претенция, че се явява неин стожер, а в същото време с политическото си действие катастрофира многообразието на политическия диалог, залегнал в устоите на демокрацията. А трябва да сме наясно, че диалогът осъщностява самата демокрация и така я налага в обществото и особено в политическия елит.

Твърдението на Чърчил, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра“ днес някои политически сили (партии, формации и/или организации) „услужливо“ я (въз)приемат за аргумент да се прибегне до различна на нея начин за държавна форма на управление, актуализирайки по този начин „нормалността“ на тоталитарната идеология (макар и завоалирано). Чърчил обаче в никакъв случай не осъжда демокрацията, нищо подобно: той посочва нейните слабости, като например, че предоставя възможност всеки един популизъм да получи политическа легитимност и да претендира за парламентарно представителство. А това за него силно (въз)препятства демокрацията и поставя под съмнение действителната ѝ приложимост за изграждането на едно добро и справедливо гражданско общество (разбирано по смисъла на древногръцкия философ Платон за идеалната държава и начина ѝ на управление в полза просперитета на човека). Чърчил това има предвид, а не, че определя демокрацията за лоша политическа идеология, поради което не е в състояние да предостави на обществото успешна политическа формула на държавно управление.

Дали манията за „избори до дупка“ ще способства за (дълго)трайното (раз)решаване на политическата криза и ще отшуми в съзнанието на сегашните ни политици – бъдещи, реализирани, че и катастрофирали, е трудно предсказуемо, а и Петричката врачка отдавна не е между живите, та да я попитаме. За съжаление, многообразието от политически формирования толкова много се припокриват в програмите си, че с право Янаки Стоилов отбеляза в едно свое интервю, дадено преди пореден извънреден избор за Парламент, че подобно сходство обърква избирателя и фактически бива заставян да избира главно по симпатии, а не по реални политики, опосредствани от ясно обособени или от леви, или от десни политики. Нещо повече, сходството толкова много се е откроило в тях, че както лявото, така и дясното търсят да застанат в „неутралния“ политически център. Отделно, свидетели сме, че в желанието да получат по-широка електорална подкрепа, леви партии залагат на десни политики, както и обратното.

Поначало политическият плурализъм е едно от най-ярките характеристики на демокрацията – той я осъщностява. Но плурализмът тласка към риск съществуването на самата демокрация. Така философът и общественик Карл Попър в едно свое политическо есе от 1987 г. „Върху теорията на демокрацията“ („Zur Theorie der Demokratie“) отбелязва с тревога, че политическият плурализъм застрашава парламентаризма като цяло и че поставя в невъзможност съставянето на устойчиво Правителство, което да бъде в състояние да предприеме решителни политики, разбирани в контекста на налагане на реформи. Следователно политическият плурализъм, представен в Парламента, фрагментира желаното единство на политическото действо и го подтиква това действо към прибягване до такива компромиси, които „тоталитаризират“ демокрацията. Формулата за излизане от кризата на фрагментирания Парламент за Попър е политическите програми да се определят в идеологическата си принадлежност и да не прекрачват нейните граници. А „прекрачването“, трябва да признаем, се дължи на популистките уклони на политическите лидери, за да се харесат на колкото се може повече избиратели, по възможност на симпатизиращите на техния опонент. В този ред на мисли, двуполюсният модел се оказва по-устойчив за демокрацията в сравнение с този плурализъм, който фрагментира до неузнаваемост политическото многообразие на Парламента, че на практика (по)желаното единство, за съжаление, става една утопия.

„Избори до дупка“ – вече обществото ни от тях се насити, че му дойде и до гуша. Но ние, гражданското общество, не може да си позволим да останем пасивни в отстояването на демокрацията, от която зависят нашите права и свободи. Вотът на гласоподавателя е жизненоважен за него, тъй като се явява субект на демокрацията. И още, вотът – така да се каже – представлява политическата мяра на Парламента, без която той не може да получи обществена легитимност. От нас зависи дали новият Парламент ще бъде легитимен или отново ще (по)служи за своеобразно „въведение“ към още едни поредни парламентарни избори.